Добре сте ми дошли! Ту би Ор Нот Ту Би ви очаква!

Този блог е все още бебе и все още мисля идеи на къде да го развивам. Може и вие да спомогнете с насоки, а може и просто да се забавлявате като четете разните написани от мен неща :)

Още веднъж добре дошли и ИНДЖОЙ!


Ако все пак моя блог ви се стори много скучен и постен можете да се прехвърлите в блога ByBy's Kingdom, където ви уверявам, че нещата не са никак постни! ;)

Абсолютно всички теми относно Имиграцията в Канада и Квебек местя в отделен блог, който при интерес можете да намерите тук: IMMIGRATION 2 QUEBEC . Ще се радвам да се намерим и там! ;)

27.05.2011 г.

Мъка и светлина

Отиде си...







Просто ей така. Не ни каза нищо ... просто си тръгна.
Не знам защо ни остави, но сигурно е трябвало да си тръгне.
Чочо искам да знаеш, че ти беше най-красивият котарак на Планетата!!!
Няма човешко същество, което може по-добре от животното да изрази любовта си. Даваше ни любов безрезервно и абсолютно безвъзмездно, а в отплата на нашата любов виждахме добротата в очите му.
Ден преди 8-я му рожден ден просто реши и си тръгна!
Ще ми липсва много! Със сигурност ще ми липсва много и надали някога ще го забравя. Надали някога ще го забравим, ако трябва да съм точен.
Дойде при нас месец май на отминалата 2003-а и си тръгна месец май на настоящата 2011-а. Ден преди да навърши 8 години...
Почивай в мир приятелче! Винаги ще те обичаме и ще бъдеш в сърцата ни! Знаем, че ще ни чакаш и един ден ще дойдем при теб!
 ;(





МОЕТО НОВО АЗ!

Интересно е как живота стои, стои па вземе, че се обърне.
Не, че ние не му помагаме де...
Понякога се случва така, че в един даден момент от живота си виждаш, че всъщност това, което си правил до момента не е нещото, което си искал да правиш...или пък това, което си искал да правиш не е това, което си правил до момента. Трябва да се направи нещо, да се промени нещо! Понякога живота ни сам ни подсказва, че трябва да се променим! Да променим начина си на живот, да променим това, което правим и да започнем нещо, което ни харесва и ни е приятно. Това носи такова удоволствие, че просто нямам думи. Дори самото приготвянето и мисълта за нещото, с което ще се захванем носи удовлетворение ...
Странното е, че понякога установяваме нещото, което ни се прави не толкова рано колкото ни се иска. С думи прости казано - загубили сме време в търсене на Нещото... В крайна сметка и хората са го казали - по-добре късно от колкото никога. Сигурно тези, които ме познават ще се зачудят какво пак съм намислил... Засега ще кажа, че май май открих себе си или по-скоро се преоткрих.
Спокойно!
Няма да ставам поп! Отец... Или епископ... Поне засега!
Ще разкрия това, което трябва след като се случи!
Късмет и ви желая да намерите и вашето АЗ - много е яко! ;)

Скаутите и техния летен лагер в местността Паниците край Калофер

Беше някъде миналата година. Не помня дати, но си беше със сигурност миналата година. След като поживяхме в Калофер, поработихме си като бакали, в един слънчев ден или дали не беше една лунна нощ се запознах с Ванката - или както е известен в средите на скаутите само Чернов. Беше от онези познанства дето се запознаваш и имаш чувството, че си познавал този човек от години.
Ванката е 10на години по-малък от мен, но като начин на мислене нито той нито людете около него, с които се запознах впоследствие имат нещо общо с настоящето поколение на анархични, егоистични, озлобени и жестоки мамини синчета.
Всъщност първата ни среща беше доста кратка, защото май беше петък вечер, а ние почивахме само неделя тогава и не можахме да се видим за по-дълъг разговор. Следващата ни среща беше на 8ми декември, когато доведе група юнаци и юначки, които определено знаеха как да се забавляват. Напомниха ми за мен преди 10-на години и затова всички ми влязоха под кожата. Тогава се запознах и с половинката на Иван - Яна, симпатична и чаровна млада дама, която няма нищо против да се бори с несгодите на откритото небе и административната и скучна за мен счетоводна област.
Цяла вечер се забавляваха и пяха познати за мен песни на Черно Фередже и още една камара сходни непознати парчета от народното творчество.
На следващия ден Иван и Яна дойдоха, изчакаха клиентите ми да си тръгнат и Ванката директно ми зададе въпроса: Ще ли да можем да им осигурим провизиите
и доставките за лагера, който планират за лято 2010. Отначало не ми беше много ясно що за индивиди са скаутите. Докато бяхме пионери си спомням, че дружинната беше споменавала, но с леко презрение и чувството, което беше останало в мен беше едно такова смесено... Нещо като за гадна нео-нацистка организация, но в по-мек вариант...не че имам нещо против нео-нацистите де, но когато са аргументирани разбира се... Та обясниха ми и двамата за какво иде реч. С думи прости искаха да направят летен лагер, организиран от Национална Скаутска Организация на България, чийто председател беше Ванката Чернов. Аз разбира се прегърнах идеята, защото както споменах се върнах известно количество години назад, а и всичко свързано с дивотия и вкарване в правия път на едно количество млади хора - деца и младежи ме дърпаше да помогна. В интерес на истината, ако трябва да съм честен пред останалите и най-вече пред себе си изобщо не се замислих за обема работа, нито за финансовата част...просто си разчертах мислено начина на спедиция до лагера, защото както се оказа и впоследствие това си беше жив логистичен и спедиционен урок - добре, че беше Ради :) ;)
Лагера беше планиран за края на юли и началото на август. Струваше ми се далеч, но междувременно ходих с Иван да оглежда терени, защото хич да не е той гледаше за доста неща - да няма големи наклони, да е близо до вода, да има гора, ама едновременно с това да е поляна, в близост да има ток, респективно път по възможност, за да може да се доставя храната и другите необходими неща.Гледахме доста места, а Ванката сам обиколи и доста други.

Една малка топла Коледа...

Като морско чадо никога преди това не се бях сблъсквал с традициите на
планинските градчета. Преди да видя със собствените си очи бях скептично настроен, че това ще е поредната пошла имитация, че на видите ли ние тачим традициите си и си ги пазим в сърцата. Виждал съм го на доста места и доста пъти, така че бях настроен негативно, до деня в който не се събудих и не беше деня на Бъдни Вечер.

Градчето Калофер беше като затихнало пред идващия ден на Коледа, пред Празника. Цял ден идваха хора, пазаруваха си, но очите им бяха различни от друг път - бяха едни весели такива. Целия ден чаках да видя какво точно ще стане, но всички ми казваха, че вечерта е интересна. Деня не е... И наистина, след като започна да се смрачава, започнах да ги чувам - писне от тука гайда, издумка тъпан и спрат, ей така както са започнали. След това смях, весел и естествен...и пак тум тудум тум тум тудум тум, и пискливите гайди нададат вой.

Във въздуха започна да се усеща една положителна енергия, някакъв позитивен заряд, който ще избухне всеки момент.

Влади на няколко пъти ми казваше: "Митак, айде тази година ще коледуваш с нас!", ама аз както споменах градско и морско чедо изобщо не бях наясно за какво точно ми говори. Изтъквах, че ме е срам и затова не искам. Срам ли? Няма такова нещо и го видях със собствените си очи. Това комбинацията вино, гайда, тъпан, 5-10 калпака наоколо и коледарски песни изпаряват чувството на срам.

Уговорката беше да се съберем в Марто. По едно време телефона се раззвъня и Марто ми каза да идем бързо в Лалето, че имало автентични Коледари. Облякохме се набързо (нетипично за мен, но исках да ги видя) и излетяхме. Наистина имаше група от 10на мъже вътре, когато отидохме си говориха нещо помежду си. Всички бяха познати лица, а и Румен беше с тях. Поздравихме и влязохме... Някой ги подкани да изпеят нещо те се спогледаха...казаха си разни приказки, от които нищо не разбрах и като писна таз ми ти гайда и като запяха тез ми ти Коледари...ееееей обърна се нещо в мен ама истински, не просто ей така като гледаш някакво клипче с гайда или да изслушаш Излел е Дельо хайдутин като си някъде извън България, ами истински... Стоиш гледаш, слушаш и...си настръхваш. Един пей, двама свирят другите мезят и пият винце, и се включват и те в песента...
Ееееей юнашка работа, това нещо не може да се опише, може да се чуе, но само със собствените ти уши, може и да се види, но трябва да е със собствените ти очи и основно...трябва да се усети, но трябва да се усети със собствената ти душа.
Ако пък не го усетиш - те тогава е проблем, или нещо ти лопа или просто не си Българин!


...Следва продължение...което май няма да последва...

26.05.2011 г.

Студа, топлината и техните производни!

Не ми се ще да ви разваля студовата идилия, но като четох постингите по-нагоре реших, че май е по-добре да я разваля тази идилия ;)
Тази сутрин станах в 5:50 както обичайно. Кафето беше готово. Измих се и се настаних пред писито с чаша димящо кафе. Разсъних се порядъчно, метнах две шепи вода на очите за да ми светне облякох се и дойде време за тръгване. Сложих шапката и ръкавиците, взех си торбата с гозбата, отворих външната врата и всичко ми се смръзна. Качих се в колата и запалих. Запалих цигара да чакам да загрее и си пуснах радиото. Каката тъкмо казваше прогнозата за времето. -24, с вятъра се усеща като -33. Честито на печелившите! ;) Леда под колата е горе долу около педя т.е. към 20-на сантиметра, а до края на зимата (ориентировъчно началото на май) ще стане около 45 см. Никой не обръща внимание, защото навякъде всичко се вдига с около половин метър от леда...
Отворих прозореца да си проветря колата. Студения въздух веднага нахлу и разкара топлия тютюнев пушек навън...
Студено си е! Сложих на скорост и бавно потеглих!
Започва първия работен ден за новата година (макар, че моя първи работен ден беше още в петък)...
Та приятели...студено си е наистина! ;)

Тадусак, китовете и дългото пътуване

Датата е 29 Август, а годината 2008-а.
Приготовленията започват седмица или две предварително, но всъщност решението ни да отидем беше напълно спонтанно. може би,
защото до скоро бяхме във ваканция и пътешествията ни харесаха. Събрахме се аз, Бубу, Чокето и Кольо и те двамата предложиха да идем с тях. Така или иначе мислили да ходят. Мислихме известно време, но възможността беше налице и го решихме! Отиваме!!! Предната седмица резервирах един ван със седем места - като ще е гарга да е хипар. Бяхме 7 човека, така че той ни дойде супер добре. Плана беше следния: след работа се прибирам, Ради е оправила багажа. Качваме го на колата и се събираме при Никито. Чокето идва там с малкия. След това вземаме колата под наем и оставяме нашите коли в гаража. Часа беше около 21 и така потеглихме и се упътихме към изхода на Монреал. Караше Колчо нашия пилот. Излезе на 20-та и тръгна по пътища по които не бях минавал за целия ми престой в Канада. Трафик нямаше много и си пътувахме спокойно. Слушахме музика, говорихме си, а по едно време Дребньо заспа, а на нас ни се приходи до 00 :) Няма как първата бензиностанция е наша... Първо нямаше никой, но чичото се появи. нямахме намерение да зареждаме, защото резервоара ни беше фул,. а чертичката едва беше мръднала. Та огледахме се, но той може би заради Пешо ни пусна и посетихме масово двете нули на бензинаджийницата! Какво да се прави! Нужди!!!
Продължихме, а аз заспах. Спал съм малко след Квебек Сити. Горе долу час и малко след бензиностанцията. Събудих се до един
прекрасен водопад и осъзнах, че Колчо е спрял на някакво островче на магистралата! Тръгна бързо и почти не можах да видя, но все пак в просъница забелязах красотата му! Природата навсякъде е страхотна!

Удовлетворение...

Човека е ненаситно същество, но понякога си давам сметка колко малко трябва на човек, за да се почувства щастлив и да се усмихне.
Качихме го, покатерихме го...и работи... Обикновено не съм човек, който се поддава на екипна работа, но се убеждавам, че просто всичко си зависи от екипа. АКО екипа е готин и работата върви, ако работата върви и си виждаш резултатите на осмисляне и преглеждане нощ след нощ...е те тогава може да се почувстваш щастлив и усмихнат. А екипа беше, а и продължава да е Номер 1!
Всъщност моята роля в цялата история е по-скоро идеологична отколкото техническа. Техническата работа я свършиха Док и Илиянски. Текстописката беше Кака... Но идеята беше обща и днес като видях сайта качен на точния адрес и ми стана едно благо благо! ;)
Искам да благодаря и на тримата за упоритата работа! Благодаря ви приятели! Радвам се, че ви има!
А това на което се радвам е
 http://brm-bg.org ...
Е да живей труда дет са вика!
Отивам да си сипя едно кафе и отивам да си го разглеждам ;)

Поздрави! ;)

СЕЗОНИ

Пролет, лято, есен и зима...
4 сезона, 4 типа атмосферна и пътна обстановка...
Всеки един от тези 4 има своя чар, има своята душевност, има своето влияние върху нас хомо-сапиензз.
Зимата е любим сезон - сняг, студ, шапки, хрема, грип, пукащи камини... Стъпките в снега издават накъде сме тръгнали и от къде идваме. Снежинките се гонят и ако сме пропуснали фактора шапка покриват главите ни с една хармонична бяла шапка. Ставаме "белите шапчици".
Единствения недостатък на този сезон е, че понякога става досадно продължителен. Има и много други недостатъци разбира се, но всичко бледнее след гледката от прясно навалял сняг!
След като зимата започне да си взема сбогом с нас усещаме аромата на другия красив сезон - пролетта. Въздуха се изпълва с ухания още преди да са започнали да цъфтят дръвчета, цветя, храсти.... Птичките започват да мърдат, да се отърсват от студа, да пърхат с криле. Катеричките започват да се гонят по оградите... Дърветата се съживяват, листата им започват да напират да излизат. Цветята и тревичките се показват и ни радват. Те всички знаят, че идва лятото - 3-я сезон от всички 4-ри.
Лятото! Тази радост за любителите на плажа и морето. Всички свързваме лятото с блясъка на слънцето отразен в морето, с красивите планински водопади отразяващи слънчевите лъчи в себе си, с аромата на водорасли, миди и морски дарове...
С топлината, която поема тялото ни. Слънчевите лъчи ни подгряват, настроението ни се повишава. Всеки е изживял своя летен флирт, всеки е имал усещането, че може да превземе света. И всичко това благодарение на този дар наречен ЛЯТО!
Есента се промъква тихо и незабележимо в нашия живот. Плавно и без сътресения горите слагат своите цветни премени. Само хората, които са ходили есен в планината знаят за какво говоря. Навсякъде се усеща духа на есента, но единствено и само в горите и планините се усеща положителното от този "тъжен" сезон. Тъжен? Да, есента свързваме предимно с края на лятото, с края на топлината и слънчевите лъчи, с опустяването на плажовете и студа който започва неусетно да нахлува. Както всеки сезон обаче и ЕСЕНта има своите положителни влияния. Много художници и привържениците на фотографията се вдъхновяват от красотата, която нахлува с есента. Червено, зелено, жълто, кафяво - това са основно цветовете, които можем да видим около себе си, но съчетани в различни нюанси те дават на нас хората толкова много.
Хора радвайте се на нашата Земя, на Природата и я пазете, защото тя е това, което имаме!

Да Бъдем или Да не Бъдем...Дали това е вЪпросЪт?

Живеем в свят изпълнен с динамика...
Живеем в свят изпълнен с иновативно мислене.
Живеем в материален свят, в който всичко се свежда до финикийските знаци срещу, които можем да разменяме разни житейски благини.
Дали обаче това е всичко?
Дали бихме били доволни от това, което се разкрива зад едно добро материално обезпечение?
Мога да говоря единствено и само за себе си, защото това е индивидуална черта и ще бъде някак грубиянско, ако тръгна да обобщавам какво мисли съседа ми по този въпрос...
С всеки изминал ден стигам до извода, че на човек му трябва толкова малко, за да е щастлив. Любим човек, хубави мигове, Приятна обстановка, Красива природа...трябва ми една такава простота, която може да ни даде единствено място, в което живеят хора необременени от мисленето за печалба, от мисленето как набъбват сметките, от мисленето дали индексите на борсите се движат по онзи специфичен начин каращ ни да се радваме, защото печелим или да плачем, защото сме загубили всичко.
Малка къщичка, малка градинка, малки лехи...парк, река, дърво, пейка...птичка, сърна в гората, зайче в полето... Колко неща при това на пръв поглед малко и несъществени могат да ни накарат да се усмихнем.
Много са...
Мога да пиша много, надали някой ще ме разбере какво точно искам да кажа, но важното е, че аз знам.
Благодаря на всички, които решиха да видят какво съм написал...
И все пак...не мислите ли, че ни трябва толкова малко, за да сме усмихнати, за да сме щастливи...?
Моля?
Не чух...може ли да повторите?
;)
Желая лек и усмихнат ден на всички!

Новогодишна Снежна Нощ

Във въздуха се носи аромат. Аромат на празник, аромат на флуидите отделени от организма при празнично настроение.
Снега скърца под краката ни, някъде затъваме, другаде не. Вървим бавно, а от уличните колони продължава да се чуват нежните ритми на хубава коледна песен.
Снежинките падат, носят се и се сгъстяват. Направо се вижда как снега трупа! Прегръщам любимото ми момиче и нежно я целувам по косата, усещам по устните си вкусът й примесен с този на снежинките. Вървим хванати за ръце, а усмивката играе по устните ми.
Идва Нова Година! Година като всички досега може би, а може би не. Може би това ще бъде година изпълнена само и единствено с положителни емоции, само и единствено с приятни мигове. Знае ли човек... Мислите се лутат в главата ми и препускат бясно, но нагласата ми е изцяло и само позитивна. Чудно като се има предвид какъв негативист съм...
Приближаваме лобното място, където ще бъде купона. Лобно място...прозвуча все едно ще стреляме и ще осмъртяваме нещо...или някой... Може би е така... Със сигурност е така! Ще осмъртим Старата Година и ще посрещнем Новата! Мислите ми навлизат в руслото, което ще ги отведе до мястото за синтез и анализ... Късно е! Вече сме пред вратата. Звънеца! Чува се шум и музика! С Ради сме прегърнати и щастливи! Вратата се отваря и виждаме едно джуджанче...опс това е майка ми с джуджанска шапка. Вижда се Никито маскиран като елф...аромат на печена пуйка кара стомаха ми да изпротестира защо не съм му дал нищо цял ден...Елтън Джон пее хубави песни...май е време да се гмурнем и ние в празничната атмосфера!
Ето я идва! О тя дойде!
Нека Ви е честита тази Нова 2008-а година!
Пожеланието е за здраве и късмет!

....

Празник vs Делник...

Поредната Коледа отмина!
Всички започнаха да изгасят лампичките, които точно тази празнична вечер трябва да светят...
Какво е празника? Преобразен делник? Може би...
А може би не!
Празника е свойството на нас човеците да празнуваме през делниците! Всеки един празник е делник! И всеки един делник е Празник! Зависи как си го направим разбира се!
Уморяваме се от делниците! А не се ли уморяваме от празниците? Както някой тук каза "прекален светец и богу не е драг"!  Вярно е!  Но ако нямаме празници тогава какво? Тогава е време да направим всеки делник Празник и да го живеем като такъв!  Не трябва да оставяме сивото да ни обладава!

Краските дават цвета на живота ни, колкото по цветен толкова по-интересен!


Забавлявайте се хора! И се усмихвайте...ако може по-често! Бъдете себе си! Бъдете здрави!
И...ПРАЗНУВАЙТЕ!!! ;)

Ситуация

Има два варианта!
Единия е нещата да се прецакат съвсем, а другия е да не се прецакат съвсем. За съжаление обаче и в двата случая нещата са прецакани. Хубавото в случая е, че колкото и да са прецакани нещата на мен не ми пука. Да! Не ми пука и толкова! Някои се вайкат и плачат, други униват, трети псуват... На мен не ми пука...
Когато нещата се прецакат има едно хубаво нещо и то е, че някой трябва да намери изход, а аз много обичам да намирам изходи. Има, няма - намирам ги. Ако има го намирам бързо. Ако няма правя такъв. Понякога ползвам и входа като изход, но то е в много крайни случаи.
В тази връзка ще споделя, че цялото ми пътуване на обратно беше изпълнено с прецакани неща :) Още в БГ решиха, че имам някакъв прахоляк по раницата. Оглеждаха я, вземаха и промазки, душиха и само дето не доведоха следовото куче. На раницата нищо и нямаше с изключение на това, че преди време доста пъти беше опикавана от негово величество 4040. Сигурно като изсъхне урината започва да наподобява на кокаин в суров вид та затова са се емнали с мен.  
Както и да е преминах бариерата на софийското летище, но в Прага вече ме съблякоха гол!!! Сефте - същото го направиха колегите в Canada месец по-рано. На кой ли мy прави впечатление. Първо ме накараха да си събуя обувките. С усмивка на уста предупредих, че това не е много здравословно, ни никoй не ми разбра шегата и само чичковците ме гледаха сериозно и втренчено. След като метнах обувките в един панер да ги сканират един сериозен на вид типаж ми каза да го последвам. Па последвах го - по чорапи естествено. Постоянно си гледах раницата, в която ми бяха всички документи - да не вземе да ми я свие някой де, не друго... Вкараха ме в една стаичка 3 на 3 и чичето ми рече да се разхвърлям. Щях да го питам няма ли да се целунем преди това, но сигурно щяха да ме закопчеят, ако го бях направил... Събух се! По гащи! Пипаха ми фанелката, панталоните, анорака...абе лудница. Най-накрая като капак ме помолиха и чорапите да си събуя! Събух ги.
След това ми се извинха учтиво и ме оставиха да се облека по живо по здраво!
Раницата ми беше на място, а обувките си стояха все така в панера. Обух се и след час ни качиха в самолета. Какво...щастие...
По новите разпоредби на самолета не можеш да си качиш бутилка вода. Абсурд! Е може 1литър, но разделен в съдинки по 100мл... Смехория! А аз умирах от жажда! Имаше едно бутилче 330мл за целия път. Виках стюардесата сигурно 120 000 пъти и ми носи все чашка. Ако беше по-умна щеше да ми донесе 2-3 шишета и да се приключи - ама на не дава...
Мястото ми беше кофти и ми беше и тясно....абе дълго пътуване.
Разгеле кацнахме в Монреал...тук обаче ме чакаше поредната изненада.
Граничния служител със строго лице ме запита къде съм бил. Отвърнах мy, че съм бил в България... Защо съм бил там? Ами във ваканция! По какви причини? Лични - казвам аз... Ама какви точно! Е тук се затрудних - споменах, че съм искал да видя родители, приятели... Не вдъхнах много доверие, но мина... А подаръци дали нося? Не, не нося! Нищичко ли?? Грам нищо! Само един картон цигари и няколко книги за лична консумация! Записа си нещо на листчето ми, връчи ми го и ми пожела приятен ден. Е приятен беше, но все още не бях излязъл от границите на летището и не го усещах толкова приятен.
Намерих си багажа и се упътих към изхода. Очаквах това, което последва, но не ми стана приятно. Едно митничарче ме отклони за проверка на багажа. Защо на мен?!?! Извадиха всичкия багаж от чантите ми, но най-милото беше, че после аз се забавлявах докато го събираха или по-скоро се опитваха да го съберат, защото на мен ми отне час и 15 минути да го натъпча, а те трябваше да го сторят доста по-скоростно...
Та да, след като излязох с нетърпение затърсих Ради из тълпата, за да ме отведе в къщи, на тишинка и спокойствие...
Е случи се разгеле!
Но нещата наистина се прецакват! Важното е да не станат на дереджето "ситуацията е осрана без надежда за почистване" - ако са преди тази точка всичко е наред!
Та така, сега мисля да пийна едно кафенце и да помечтая, че вече съм си вкъщи, а не на работа!

Тиха нощ

Тиха нощ...
Чувам само как водата в аквариума се размесва и малката златна рибка плува ли плува...
Снега вали. Трупа.
Вече има сигурно 70см и продължава да трупа...
Ноща е такава, в която една пукаща камина, чаша червено вино, хубава цигара и нежна жена могат да те накарат да хвърчиш в облаците.
Нищо не е такова каквото изглежда. Нищо не е такова каквото трябва и каквото искаме да е, но все пак е хубаво.
Живеем кратко, живеем бурно и пълноценно, там е смисъла на нашето Аз.
Струва ли си да се борим с несгодите? Струва си разбира се! Струва си да накараш едно дете да се усмихне, едно Хлапе да засияе.
Струва си!
Тиха нощ...
Нежна нощ...

30

Така...
Дойде и моето време...
Преди време един мой приятел ми беше казал "Ще видиш пич, като станеш на 30 е по-различно и започваш да мислиш за разни неща, които не си виждал до момента. Основния ти въпрос ще бъде: Е и на 30 съм, а какво имам зад гърба си..." (Пламене цитирам те доста преди да стана на 30!)
Станах на 30... Като, че ли нищо не се е променило, а в същото време наистина този въпрос ме жегва от време на време. Нещо като някакъфф си гаден будилник, който дрънчи точно като очакваш най-малко. Дрън-Дрън....Дрън-Дрън....или като новите модерни будилници...татататататататататататататататата...и пак същото на равни интервали...
И наистина...какво имам зад гърба си... 10-11 годишен трудов стаж от който в България 6-7...и от тези 6-7 години само 6 месеца по трудов договор... Веселба! Започнах вече да мисля за пенсионни осигуровки... Майтапя се, но сигурно ще трябва да се замисля и затова.
Хората на по 30 си имат вече собствен бизнес, 15-16 деца, ходят на екскурзии до Карибите и тем подобни щуротии... Аз нямам ни собствен бизнес, ни 15-16 деца, нито пък ходя на екскурзии до Карибите... Обаче...обаче мога да кажа с чиста съвест, че не съжалявам за нито един момент от живота ми досега. Всъщност, не съжалявам за нито една секунда от него. Както казва моя френд Бозука от Варна: "Всичко е икспириънз Меджик!"... И наистина е така...
Бил съм на 3 континента. Видях неща, които винаги ще помня. Дори има моменти, когато съм бил на 3-4 години и имам спомени от местата, където са ме водили. Странно, но факт.
Равносметката. Ами до тук всичко е окей. Или по друг начин казано - парите ги няма, сметките излизат!
Ще видим какво ще правим от тук насетне, защото шибания часовник има свойството да тиктака, а с всяко тиктакане нашия живот се съкращава. Та живота е кратък и трябва да правим само и единствено това, което ни е приятно и което ни се прави. Малко егоистично казано, но в крайна сметка в живота си трябва поне малко да сме егоисти, за да можем да си обърнем внимание.
Бъдете щастливи! И правете това, което Ви се прави! :)
Дет' се вика донт лори би хИпи!!! ;)

Мечти...или илюзии?!

Реална нереалност или нереална реалност е да спечелиш джакпота на тотото...?
Кой знае колко такива наивници като мен са си задавали въпроса и всеки път с тайна надежда, че точно този път ще съм аз...
Колко наивно...
От друга страна защо пък, може би дядо Коледа наистина съществува, може би джуджето, което изпълнява по едно желание наистина съществува...а може би и Златната рибка...
Дори 10-те процента, които обещах на тази мила дама, която ми предостави веднъж числата си...дори само тези десет процента ми стигат. Дори...дори всъщност 10-те процента от тези десет процента. Ще мога да помогна на всички, които искам... Ще мога...ще можем да си купим и къщичката, която си искаме...и то без да мислим за кредити, пълномощни и всички други скучни неща придружаващи една подобна покупка...
:)
Сигурно сега ме мислите за наивник...ако трябва да съм честен аз също в този момент за миг се замислих дали не съм най-големия наивник и мечтател... Може би съм... А и да съм какво лошо има. Никой не може да ми отнеме правото да мечтая, да виждам нещата както аз си искам, с точно тези краски и нюанси, които аз си искам.
А може би отново трябва да захраня тотото с поредните 2 долара и с поредната доза надежда, че на следващия тираж именно онези 7 мои числа ще са тези, които ще се паднат...
Не е хубаво да живеем в свят на илюзии...
..., но е хубаво да живеем в свят на мечти, ...
... защото аз от опит знам, че много често мечтите стават реалност!
Мечтайте, не се страхувайте и мечтайте!!! Това никой не може да ви забрани!!!

RainyDay

Днес денят е странен. Дъжда отново започна да вали... Вали така сякаш е края на ноември, вали все едно не мисли да спира!
Капките се стичат по лицето ми, но аз им се радвам. Наистина са хубави. Едни такива прозрачни и студени.
Гледам как другите хора бягат, крият се, а аз крача спокойно... Ще се намокря...? Не ме притеснява този факт и за секунда. Дори може би съм доволен. Усещам анорака си студен и мокър, може би ще изсъхне дори на гърба ми...
Масивните английски обувки не са пропуснали и капчица, стъпвам смело в локвите и правя кръгчета!
А дъжда вали, вали...

Възмездие! (в памет на един добър приятел! Сбогом!)

Движих се бавно. Всичко като, че ли бе замряло...Стъпка... Втора... Като че ли изпука нещо..?
Не по-скоро странен шум...
Ято птици се пръснаха, използвах това, за да се наместя хубаво в шумата. Усещах я - как пристягаше гърдите ми отпред и как се впиваше в гърба. Това, че имах тези усещания ме успокояваше заради предстоящите събития. "Мишената" още не знаеше за тези събития, а и надали някога щеше да разбере, ако всичко беше успешно и по план.
Думата "ПЛАН" не я обичам. Твърде ангажираща е и твърде подтискаща. Нещо като да нямаш свобода на действие, но не е същото. 


Чух шума на двигателя. 

Точен и придвидим. 

Стрелките на часовника бяха направили 90 градусов ъгъл на часовника ми. часа беше три. Така и очаквах. Мощния двигател на шевролет-а Тахо караше тихия и спокоен горски въздух да вибрира. Шума наближаваше, притворих очи, за да накарам пулса ми да се успокои. Нивото на адреналина не беше толкова високо както, когато тръгнах. Усетих как увереността нахлува във вените ми. Пропълзях последните няколко метра прикрит от грохота на наближаващия автомобил. Скривалището беше подготвено, бавно свалих "красавицата" от гърба си, наместих оптиката и я сложих на двуногата. Имах достатъчно време за да се слея с обкръжаващата среда.

Живота с главно или малко "Ж"?

Раждаме се. Okay! Растем! Мхмм добре... Ставаме големи! Добре ... и ...
И какво после?
После ли? Ами после е гърч! Надали някой е чул майка си или баща си като са му казвали да спи следобед... И като не спяхме и си мислих, че сме прецакали големите. Още от малки сме расли в някаква гадна и хипнотична заблуда... Основно прецакваме и цакаме себе си, но лошото е, че го осъзнаваме прекалено късно.
...
Минаха години... Датата е 27-ми, месеца е март, а годината 2007-ма. часа е 5:50 сутринта! Ще се запитате от къде знам сигурно! Ами знам, защото откачения будилник ми откачи ушите от звънене... Не ми се става! Искам да спя, да спя, да спя.... Да ама не... Ще спиш на оня свят или да си спал докато си можел...... Предполагам, ако някой в моето положение ми каже, че му се спи така ще му отговоря...
Работим работим работим... Лишаваме се, къде за едно къде за друго, чакаме това или онова... После не си купуваме обувки, за да можем да купим на децата. Тъпотии! Нали децата в един момент ще хвръкнат така както ние изхвърчахме... И тогава какво ? Ще можем да си купим, но ще сме на по 55-60 години...(да сме живи и здрави) и ... на кой ли ще ги показваме тези обувки тогава...? Не! Не ме разбирайте погрешно нямам нищо против 60 годишните! Просто искам като стана на толкова и се обърна да видя един живот, с който се гордея... Как да го постигна? Грам идея нямам... Сигурно се разбира рецептата...малко след като умрем!
:)
Песимизъм ли?
Не просто чист и дестилиран реализъм!

Открихме социализма!

Имаше една песничка преди 10-15 години , в която се пееше нещо от рода на "...комунизма си отива....". Да ама не както беше рекъл нашия мил журналист Петко Бочаров. Комунизма или по-скоро социализма е строй към който се стремят дори най-върлите "демократи"... Предполагам това е така, защото социализма се казва социализъм именнно защото е свързан с разни социални неща, социални облаги за социалното общество...
Най-добре развит социализъм има според мен в Canada. И по-скоро в Квебек. Живея тук от едно известно време и колкото повече гледам толкова повече се убеждавам, че именно нещо такова са искали да построят и у нас преди време, но незнайно защо не се е получило нищичко... Може би защото ние сме си едни такива...антисоциални... Стоиш и се вайкаш дори и като искат да ти дадат нещо.
Квебек е хубаво място за живеене, особено за млади хора с малки деца. Оказа се също че тук това, че имаш деца също те прави богат...не не духовно, а по-скоро финансово. Как? Ами много просто дами и господа - обичате се, правите нормалното в една двойка и хоп на бял свят идва нещо, което свързва двама човека , а именно детето :) За някои може да е радост..., а за други е бизнес. Да знам, грубо казано, но определено съм срещал подобни екземпляри тук - правят си дете, за да вземат парите за него... О да!!!
Другата мода от която също се вадят пари в "социализма" са естествено социалните помощи. Ще кажете: "Ама то да не е доживот?" Е па доживот е!!! Докато има будали да си плащат данъците, ще има и такива, които да вземат парите наготово. Това е! Жалко е, защото именно поради подобни фактори се опорочиха нещата в т.нар. социалистически страни, но никoй не го е еня. Нали сега си има постоянния доход, защо трябва да му пука, че утре ще бъдат отменени тези неща именно заради подобни злонамерници и когато наистина някой има нужда от подобна социална помощ просто няма да я получи ... Приказката за "Лъжливото овчарче" припомняме си я и веднага ни светва за какво иде реч.
Та така. Това ми се искаше да напиша - като си взема фиша за заплатата и се втрещявам, че данъците ми клонят къмто 50% ама няма да се плашим нали храним цяла армия лентяи!
Смело напред в Демокрацията!
Времето е ваше!
Аз не съм капиталист, но някога сигур ще бъда!
И т.н. и т.н. ....

Супа по пловдивски (или супа в торба)

Годината е 1999. Деня не помня какъв е, а датата ако не ме лъже паметта е 9-ти или 10-ти декември.
Пътуваме от Карлово към Пловдив с надежда, че ще си хванем трена за Варна колкото може по-скоро.
Празнувахме на Хубавец студентския празник и силно обезпаричени и гладни искаме да се приберем и да се наядем:) В интерес на истината не искахме изобщо да слизаме , но се наложи:) Няма как!
В групата на Шаро сме моя милост, CHOKY, Ургослав, Ифколин и Здравка.
Като начало, макар и изморени вдигнахме влакчето на главата си:) Хората с надежда гледаха прозорците на вагона дали не сме стигнали Пловдив , за да се измъкнат от нас...то да не е толкова лесно :)
Как да е - стигнахме гара Пловдив....ееех гара Пловдив и гара Варна така си приличат, защо ли не бяхме вече във Варна...сигурно щото Пловдив и Варна ги делят едни километри :)
Как да е. Слязохме и започнахме да се оглеждаме за нещо за ядене, само че проблема беше, че искахме ако може да е за без пари това ядене, защото се бяхме изтърсили до край със стотинките, но както се досещате безплатни пържоли нема та почнахме да гледаме за някаква евтинийка.
Междувременно решихме да се обадим на братовчедката Ели, която по това време учеше за двукат в Пловдивския Университет. Дойде момата, но като ни видя такива мръсни, вмирисани и гнусни ни тикна в подлеза на гарата пихме по едно кайвенце заедно и тя си би камшика. И как няма да го бие...то бива, то може, ама чак пък....да миришат от 55 метра... Трудно се преживява. Ама кръв какво да се прави! :)
Та така де. Видяхме родата, но стомасите къркорят ли къркорят... И решихме дружно да намерим нещо евтино и засищащо. Тръгнахме с раниците и пресякли непресякли кръстовищата след гарата засякохме едно кръчме което ни се стори благонадеждно. Спогледахме се и явно на всички ни се беше сторило така - леко занемарено, със стари ресторантски маси и покривки (клонящи към мушами)...дори нямаше табела.

Вчера...

Вчера, а дали някога е имало Вчера...
Да определено имаше и съм сигурен, че това наше "Вчера" липсва на всички.
Вчера след обявената тема в Ретро радио от една моя любима водеща се замислих, ако имаше машина на времето къде бих искал да се върна.
Може би без грам съмнение бих се върнал в годините, когато щуреехме в гимнаzията. Беше страхотен купон, бяхме страхотен клас, и страхотен випуск като цяло. Бяхме вдигнали цялото училище на главата си, но учителите ни обичаха. Не знам защо, може би защото бяхме готини по някакъв наш си начин. Учителите също бяха невероятни. От тях аз имах някои фаворити като водещ е Коцето Янков по география. Защо казвам "е", а не беше? Ами защото с него и до ден днешен си държим контакти и променихме отношенията си от ученик-учител към едно много хубаво приятелство. Майтап няма, готино е да имаш френд като него...
А иначе...иначе ние бяхме моя милост, Корчана (не е нищо нецензурно, просто бяхме чели едно хубаво разказче...доколкото си спомням беше на Елин Пелин, та от дядо Корчан дойде и прякора на нашия Ники, Докера, Асен, Лилито, Веси, Мария и...ами май това бяхме. С някои от тях продължавам да си държа контакт. Докера е станал татко...на един малък юнак:) Ей такъв баща да имаш - целия в татуировки, с дълга плитчеста коса:) Абе джунгла...

Какъв свят...

Хора в какъв свят живеем?
Свят на мъка...или на щастие. А да забравих, че и мъката и щастието са относителни понятия. Относителни относителни ама като видя или по-скоро като видя и чуя как хлапета на по 12, 13, 14 години слушат невъзмутимо т.нар. поп фолк, че и му се радват...МЪКА ми става вярвате ли?
Ние тогава слушахме KISS, Ronnie James, David Coverdale. М, сигурно ние сме към допотопопенсионнавъзраст знам ли:) Само че аз не се чувствам така... чувствам се щастлив, щастлив от факта например, че в едно малко градче като Каварна живее един кмет, който прави и други хора като мен щастливи...
Отплеснах се.... Говорих за света ни...
Света ни е една призма, която като гледаме можем да оценим по различен начин. Далеч съм от мисълта , че е прекрасно място за живеене, макар че единствено ние можем да го превърнем в такова... Има прекалено много неща, които го правят лош, но има и адски много такива...дребни нещица, заради които си струва човек да живее. Открием ли тези дребните неща ще бъдем щастливи и всички други отрицателни фактори ще ни се струват незначителни или поне ще имаме силата да се борим с тях.
Замисляли ли сте се колко пъти докато вървите към работа например покрай вас минават неща, които от забързаното ежедневие не забелязвате... Какви са те ли? Ами...сигурно много хора ще ми се изсмеят, но аз намирам смисъл да отделя минута две и да погледам двете врабчета, които се боричкат...дори и това да е причина да изтърва автобуса си - така да бъде. ЩЕ мине друг, а наистина нямам гаранция, че отново ще стана свидетел на точно такава гледка. Ами дърветата...листата им падат есента, но преди това те са много красиви, навсякъде има цветове, има багри, които дори и най-великия художник надали някога ще може да пресъздаде. Да аз не съм ходил в Лувъра, но за сметка на това съм гледал много красиви неща присъсващи в живота ми - падащи листа, малки росни капки върху листата на розата, слънцето промушващо се между клоните на дърветата...
Да хора! Света е хубаво място за живеене, света е такъв каквито сами си го направим. Света ще помогне на децата ни и на техните деца да възприемат красивите неща като красиви неща, а не като някаква виртуална реалност.
Ако никога не сте се спирали да послушате песента на птичките - направете го! Не отнема много време, а чуруликането им е нещото което може да ви дари с усмивка за цял един ден. Не е малко...

Колегите...

Какви са отношенията ви с колегите?
Защо питам ли?
Ами защото аз нещо придобих желание да трансформирам моите в някаква материя която може да се побере в някаква кутийка, която по възможност да е шумоизолирана. Всъщност ми се ще да ги застрелям, но не мога...мама ми казваше, че "агресията не била решение", а и в момента нямам патлак под ръка:) Това в кръга на шегата, но наистина в един момент омръзва да работиш и да виждаш как околните си клатят краката , пият си кафето и ти се присмиват , че си балък и бачкаш. Не е честно!
Ама то верно кое ли е честно , че точно това да е!
И като почне всеки да се прави на шеф...как става лазинг по нервинг не е истина!
Грррр!:)
Отивам да пия кафе!

Дъжд

Вали.
Или ако трябва да съм точен вали силно...дори много силно!
Започна изведнъж и се изля над града. Хората, които вървят по улицата са мокри целите. Има и такива , които сутринта предвидливо са си взели чадъри, но не са много. Сутринта грееше слънце и времето беше хубаво. Как може да предположиш, че ще се изсипе такъв порой.
И мен след малко ме чака същата учащ на "мокра мишка". Само че разликата е че на мен ми харесва. Аз вървя бавно през дъжда. Капките които падат по лицето ми ме мокрят приятно. Усещането е по-скоро разсънващо отколкото неприятно. Спирам на светофара, а наоколо се вдигат безброй капчици предизвикани от падането на техни посестрими в близките локви.
Абе красиво и приятно е през есента. Хладно е, дори граничи със студено, но е приятно.
Всички бързат, а аз не. Само по риза съм но мокрото ми доставя удоволствие, затова и вървя по-бавно. Всички ме гледат странно, като някое полезно изкопаемо което никога не са виждали...
Дъжда се усилва, част от капките попадат във вече полупразната ми чаша с кафе. Изпивам го бързо, за да видя колко капчици ще се съберат, независимо че отгоре уж има козирка.
Това е време приятно за разходка. Всички са по ъглите на улицата, там където може би има нещо, което да ги прикрие от дъжда. Всъщност сме еднакво мокри, но аз вървя по улицата и цапам в локвите. Няма кой да ме притеснява, така че си вървя абсолютно спокойно.
До бордюра е спрян фолксваген, чиято собственичка отчаяно се опитва да вдигне гюрука му, а вътрешността на колата бавно се пълни с вода...
Преминават и велосипедисти. Задните им части са обилно мокри поради липсата на кълници на превозните им средства.
Интересен ден в дъжда...

ПиСи Краш!

Това писи направо ми видя сметката!
Още снощи се започна... ЕксПито запо4на да дава някакви гнусни грешки. Не знам точно как и защо се получи, но ... Не че се случва за пръв път, но е тежко да загубиш около 60 гигабайта инфо и то събирана в продължение ... абе на дълго време. Може би години.
Опитах да възстановя нещо и още не съм се отказал, но явно харда ми е в стачка или нещо подобно... Най-накрая ще му ударя един лоулевел формат и ще спра да му обръщам внимание. Благодарение на него и на писито като цяло вчера изпих около 3 литра кафе и изшуших едно кило цигари. Две или 3 кутии натурален сок също отидоха в канала...
Това е положението...!!!
Не се доверявайте никога на големите бели или черни кошници наречени компютри, защото въпреки че сме в много проценти сигурни , че всичко е окей, чичко Мърфи дебне зад ъгъла и ни поднася нови и неприятни изненади...
Сега отивам да видя другата щайга, може пък да измисля нещо... .сиейчкей файловете стават все повече и повече...:)
Веселба!

Дивият къмпинг!

Беше август.
Беше горещо.
Беше и скучно!
Имах право на седмица отпуск и се възползвах. С Ради бяхме решили да отидем на къмпинг. За целта се бяхме сдобили с чистак нова палатка и други къмпингски принадлежности. Натъпкахме колата с багаж, сипахме на Чочо една пълна купа с храна и още една такава с вода, запалихме по цигара преди тръгване, като се наслаждавахме на момента. Времето беше приятно! Да вярно е, че е горещо, но в крайна сметка имаме прозорци за отваряне:)
Избрахме къмпинга съвсем произволно. Просто влязохме в Нета и огледахме всичко в радиус от 100км. Избрахме си един, който беше на около 60 км северозападно от Монреал. Градчето се казваше Риго, а околността нямаше нищо общо с планински район, но си представях че е такъв:), защото всички твърдяха че това там било планина.
Пристигнахме около 3 следобед. Платихме си на входа и влязохме. Още в началото поискахме т.нар от тукашните люде див къмпинг. Исках максимално да се доближи до старите и хубави изживявания в България.
Опънахме палатката с общи усилия (никога не бях опъвал палатка с такава странна форма до тогава). Решихме да скокнем до градчето и да си купим нещо за бърза консумация, защото започнахме да загладняваме. Речено сторено!
По моя инициатива купихме неща, които трудно щяхме да изядем за 2 седмици, а ние имахме само два дни. Надвечер извадих въдиците, бях настроен позитивно риболовно, но уви огромното езеро не даде нищо на моята особа с изключение на едно мъъъничко сомче, което пуснах обратно във водата.
Прибрах въдиците и се върнах в "лагера". Двамата с Ради започнахме приготовления за вечерята. Намерихме си дърва, запалихме огън, а шишовете вече си поемаха подправките. На 50 метра от нас се настани една компания младежи, които надуха музика и по този начин намерихме решение на въпроса какво и как ще слушаме (имахме само CD-то в колата). В един момент започнах да усещам задаващите се неприятности. Първата неприятност ме ухапа в областта на врата, бързото движение на ръката ми прилепи кървавата маса на жадния комар между ръката и врата ми. Надявах се , че е бил един единствен и че аз с убийството му съм решил проблема.
Да ама не!
Гадовете започнаха да прелитат с внушителните си размери също като нацистки самолети над нищо неподозиращите англичани. Температурата беше около 33-35 градуса и въпреки, че бяхме и до огъня, където жегата беше още по-голяма се принудихме да си сложим ризи и пуловери и ушанки и якета само и само да не ни докопат онези черните смучилки на кръв.
В палатката влизахме с предварително опушване, че да не могат да влязат и там.
Целите бяхме изпохапани. Хоботите на тези зверове бяха като сонди и не им пречеха никакви дрехи да си хапят.
На сутринта решихме, че конкретно този "див къмпинг" ни е бил предостатъчен.
Качихме се в колата и се отправихме към спокойната и скучна цивилизация. Където нямаше грам комар...
Но пък беше яко! :)

25.05.2011 г.

Есен Е!

Тишина.
Вървя по един плаж, намира се някъде между ММЦ-Георги Димитров и Китен. Там е. Знам че има две скали в единия му край, целите са обсипани с миди и просто трябва да ги оставиш да изсрастнат. Пуснах се по водата, направих две загребвания и се озовах до първата скала. Гмурнах се и с ръка опипах гроздовете между водораслите. До края на лятото имаше още време, но сега можех да взема два три килограма. Започнах да ги отделям от скалата и да пълня платненета торба, усетих че въздуха не ми стига и изплувах. В този момент чух силно пищене, не можех да се ориентирам, пищенето се усилваше, беше електронно... Хем толкова близо, хем толкова далеч. Огледах се, но звукът продължаваше. Погледнах скалата и се наканих да се гмурна отново, когато усетих една ръка на главата си. Тихите сънени думи "Хайде ставай, не чуваш ли, че звъни.." достигнаха бавно до съзнанието ми. По дяволите това беше един сън. Беше прекрасно , но беше сън. Мамка my! Как искаш да се гмурна пак. Станах и изключих будилника. Измъкнах се тихо и почти на автопилот към банята. Имах около час и половина да се разсъня и да тръгна за работа. Сложих кафето, налях си чаша портокалов сок и запалих цигара.
Още е средата на октомври, а парното вече работи , макар и слабо... Въпреки всичко аз предпочитам студа пред жегата. Обух дънките, сложих си една фанелка и отворих вратата. Студения въздух проникна някъде дълбоко в кожата ми и ме разсъни. Издишах бавно цигарения дим и се усмихнах. "Господи колко обичам есента!" Студено, дъжд..все неща, които тормозят околните. Може би защото правя винаги напук този сезон ми харесваше. Не наистина! Не правя напук на никого просто ми харесва. Взех си чашата с кафето и седнах на стълбите. Вятъра донесе няколко студени дъждовни капки върху ръката ми. Скарата беше пълна с вода, стола който е на двора също беше запълнен с вода. Капките падаха удряха се в парапета на горния етаж и се разпръсваха на десетки други капчици.
Няколко листа се отделиха от дървото и вятъра ги пое, завъртя ги, лъжовно ги издигна нагоре и след това плавно ги постели на земята. Бяха различни цветове - имаше червено, жълто и едно зелено , което все едно беше напръскано от някой лош художник с жълти капчици. Погледнах часовника. Нямах много време, но изобщо не исках да се отделям от тази гледка. Запалих втора цигара, поради факта, че първата просто изгоря докато гледах около себе си. Отпих от кафето и се замислих... Всичко в природата е толкова просто и същевременно толкова сложно... Дъжда продължаваше да си вали, вятъра духаше и дори започнах да усещам студа от неприятната му страна, дърветата леко поклащаха клони сякаш казваха "Сбогом" на последните свои деца листата или по-скоро ... на поредните свои деца. Не знам. 

Чочо дойде и седна до мен. Винаги усеща, когато съм замислен. Помилвах го, а той притвори очи, близна ме и изчезна.
Беше време. Изправих се и оставих гледката зад гърба си.
Поредния ден ме зовеше.
Обух се набързо и вратата хлопна зад гърба ми.
Есен е!

Моята Истина (Борба)! Или имиграцията в действие!

Преди да започнете надолу искам да уточня, че тази публикация носи датата 11.10.2006 23:27... Всеки в даден момент прави грешки... :) Който ме познава знае за какво говоря. Приятно четене!

Плюсове ! Минуси! +! -! Минуси! Плюсове!
Защо винаги слагаме на кантара нещата , които ни вълнуват, за да вземем решение... Очакваме положителното т.е. това което искаме да натежи... Понякога става така, понякога не, но в общи линии вземаме решението, което сме си намислили още преди претеглянето. Казваме си : "Абе то хубаво преценяме, ама то другото по-добре, така че..." и просто действаме. Само че изтърваме дребните детайли около себе си който имат най-голямо значение за решенията ни. Детайли, които просто приемаме за даденост! Детайли, които знаем че имаме.
Оценяме липсата им едва, когато вече е късно, решението е взето, а плана приведен в действие.
Сигурно много хора биха ме оплюли след това мое писание, но ме интересува слабо, защото скоро стигнах до някои строго житейски теореми, които обаче извеждаме с огромен труд, понякога и страдание.
5-ти май, 2003-та за пръв път чух думите на служителя по имиграцията на летище Дорвал в Монтреал: "Welcome то Canada! And have a nice day!" Накрая добави и едно Enjoy, но ей така малко между другото и под нос. С горда крачка , че съм на път да стана канадец преминах няколкото метра след паспортната проверка. Бях доста смачкан - и физически, а и емоционално - от това, че оставих любимата ми жена , любимото ми момиче на 10 000км за да стигна чак до страната на кленовия лист. Зад еееей онази врата би трябвало да ме чакат майка ми, баща ми и сестра ми. Провериха ми багажа и ме пуснаха. Нямаше патаклами и приказки от рода на : "Ама нямаш ли все пак нещо да декларираш?" и лукавия и алчен поглед на митничаря на летище София. Навсякъде хората желаеха приятен ден и се усмихваха. Независимо от почти винаги смръщената си физиономия се усмихнах на младеж и девойка в униформи. Подминах ги и излязох в залата за посрещачи....
Еееееех Канада... Червената лада и ризата ги няма...
Пътя беше дълъг, но вече съм тук.

...преди 20 години...

Тихо е.
Майка и татко спят в непозната за мен стая. Изобщо целия апартамент е непознат, всичко ми е интересно, странно и малко страшно. По пътя видях какви ли не неща, макар и да пътувахме през нощта. Мимката също спи.
Няма с кой грам дума да обеля.
Как не се сетих по-рано. Ще разопаковам Хитачи-то и ще си пусна някоя касета. Намерих любимите на майка Орлин Горанов&Кристина Димитрова. Е така е добре... Поне има нечии гласове, независимо че са от Хитачито.
Отварям врати, за да намеря кухнята. Ето я и нея... Доста по-странно е от къщи, а и по-високо. Намерих джезве и кафе, сега ако намеря и кибрит ще съм злато. Не за друго котлона е газов и трябва открит огън, за да пламне. И кибрита е налице. Сложих кафето. Сега ми трябва много силна миризма на кафе...може и да кипна малко че да замирише, а после ще почистя.
Оказа се , че няма да кипвам кафето. Аромата му обгърна цялата къща. Сега остава майка и татко да го усетят и да станат. Дори не си знам къде ми е любимия анцуг, че да се облека.

Кафе

Тази сутрин станах по-рано от обичайно.
часа беше 5:43. 

Излязох безшумно, за да не събудя половинката ми. Сумнамбулизирано атакувах банята и премижах от силната светлина след като включих лампата. Измих се бързо. Студената вода ми подейства великолепно, пуснах я да тече и наплисках лицето си още няколко пъти. Погледнах се и видях, че брадата ми е заприличала на...не не знам на какво, но на мен ми допадна. Реших и днес да не я бръсна (все едно някога съм се бръснал сутрин) затова се избърсах и излязох от банята доволен.
Кафеварката не беше включена, което ме доведе до извода, че снощи съм забравил да си направя кафе. Извадих кутията и още с отварянето аромата на кафяво-черното кафе ме удари право в носа. Невероятно, нямах търпение затова бързо налях вода и включих машината. Тихото цвърчене донесе ненатрапчивата, но силна и приятна миризма на прясно сварено кафе. Запалих цигарата още преди да си налея кафето в чашата. Дръпнах силно и я оставих в пепелника. Беше време да сложа малко захар и да отпия първата си глътка за деня.
Кофеина нахлу във вените ми и започна да танцува. Каква зависимост, а в същото време толкова приятно.

Снежанки

Сняг...
Тихо вали, но все пак се чува. Снежинките падат една след друга. Виждам ги на предното стъкло.
Бях пуснал за момент чистачките, но ги спрях. Снежинките са невероятно красиви и дори си струваше да изгася двигателя, за да ги виждам без да се топят. Формите им са същите като на картичките , които пращаме по Коледа и Нова Година...
Трудно е да асимилирам как може едно нещо да бъде с такива правилни геометрични форми и същевременно да е толкова нежно и крехко...и разбира се лесно стопимо.
Поглеждам часовника и виждам как времето напредва. Струва си да закъснея за работа. Пак пускам чистачките, за да опразня полето за новото попълнение снежинки. Те падат, а по тротоара вече има около 40 см от тях. Танцуват във въздуха и после притихват на стъклото затрупани от стотици и хиляди техни посестрими.
Време е! Завъртам ключа и парното в колата издухва топла струя към стъклото. Голяма част от тези красавици загиват още в първия миг, а другите са отнесени от чистачките. Независимо от мнoгoбройните жертви те са решили да завоюват света ни. Всичко е бяло.
Гумите изскърцват по снега и колата бавно тръгва напред...
А след мен в бурно преследване се носят множество бели Снежанки...

Катерачи и Зубрачи!...или до Хубавец и обратно...100 години по-късно!

Часа е 3:17ам! Датата е седми декември, а годината годината май е 1999. Всичко това е ясно , защото първо че си поглеждам часовника след като се разбуждам и втори датата и годината няма как да са различни по простата причина, че отиваме да празнуваме 8-ми декември...
Усещам лекото подрусване и пропиващия студ на влака. Този път попаднахме на кофти вагон, в който всичкия студ се събра. Кофти, но пък за сметка на това ни държа будни през по-голяма част от пътя. Изпихме трите бутилки "Слънчев бряг", заедно с една кофичка от течен шоколад пълна с нарязана луканка. Колкото и учудващо да е комбинацията никак не беше зле... Дори може да се каже, че си беше направо сгряващо и освежително същевременно...
Оглеждам сънено купето. Заели сме го цялото - пътуваме аз, сестра ми CHOKY, една нейна колежка именуваща се Здравка, моя колега Ивко и небезизвестния Урглефлогуе накратко Ург (в отговор на моя въпрос какво по дяволите трябва да значи това Ург-а ми отговори че Урглефлогуе бил пазителя на адската врата...задоволи ми любопитството...). Ург-а нежно е сложил тежката си кратуна на рамото ми, но идва време за слизане и колкото и тежко да ми е ще трябва да го сритам за да го разбудя. Впоследствие възникна спор кой кого е събудил, но това е маловажно в случая. Вече подминахме гара Калофер и следващата гара Карлово беше нашата. Наша все едно сме й собственици, макар че след като слязохме се държахме точно така все едно е наше владение. Седнахме на пейките вътре в гарата и се развилняхме, но всяко нещо с времето си.

Новият Ден!

Събудих се сутринта с мисълта, че ми се ходи на работа, но не ми се работи... Дали това може да бъде възможно?
О да определено! Не се е случвало за пръв път. Наскоро дори предложих на шефа да направят работната седмица двудневна, а да плащат "малкo" повече , което определено щеше да компенсира краткостта на този нов вид работна седмица.
Да ама не както казваше милия наш журналист Петко Бочаров, ако не се лъжа...
Седмицата си остана седем дневна,  а работната такава - пет дневна... И парите бяха по-малко...но какво да се прави.
Та да... Станах, сутринта е студена и мрачна. Искрено се надявах поне слънцето да е напекло , но и това не стана. Надали ще и стане през следващите няколко месеца.:)
Зимата иде,  а с нея идва и мрака и "ведрите" настроения, макар че аз обичам зимата. Кара хората да си траят...
И все пак имаше един малък слънчев лъч, който се процеди през облаците. Завързах здраво връзките на обувките и погледнах часовник. Автобуса ми е след 5 минути, така че тръгвам. Ще се чуем скоро, а може и да се видим...знае ли някой....

СтартЪТ

Имаше някакъв лаф - началото на края или края на началото... Нещо такова безсмислено малко, но като се замислиш, колкото и безсмислено да е пак си има смисъл. Та и аз така ще започна - в началото с безсмислени и тъпи постове, които надявам се да си ошлайфам и да започна да си коментирам в последствие, ако трябва и сам... Е надявам се, че все някой ще прочете глупостите, които пиша, а може да му допаднат, а току виж след милион години мога да казвам "Ееее баси тоя БЛОГ ми донесе ПулицърЪТ!" За какъв Пулицър говоря след като идея нямам от журналистика, но както и по-горе казах (писах) това блоГче в началото може би ще клони към безсмислие по простата причина, че всяко начало е трудно, а ние не сме от тези дето да си дават зор и търсим най-малкото съпротивление.
Сега даже мисля да си пусна едно любимо парче, което да ме въодушеви и да се разпиша и да завзема Инет пространството със страшна сила. Няма да си я държа в тайна обещавам. Ето на послушайте и вие пък може и да ви хареса ;)