Добре сте ми дошли! Ту би Ор Нот Ту Би ви очаква!

Този блог е все още бебе и все още мисля идеи на къде да го развивам. Може и вие да спомогнете с насоки, а може и просто да се забавлявате като четете разните написани от мен неща :)

Още веднъж добре дошли и ИНДЖОЙ!


Ако все пак моя блог ви се стори много скучен и постен можете да се прехвърлите в блога ByBy's Kingdom, където ви уверявам, че нещата не са никак постни! ;)

Абсолютно всички теми относно Имиграцията в Канада и Квебек местя в отделен блог, който при интерес можете да намерите тук: IMMIGRATION 2 QUEBEC . Ще се радвам да се намерим и там! ;)

26.05.2011 г.

Тадусак, китовете и дългото пътуване

Датата е 29 Август, а годината 2008-а.
Приготовленията започват седмица или две предварително, но всъщност решението ни да отидем беше напълно спонтанно. може би,
защото до скоро бяхме във ваканция и пътешествията ни харесаха. Събрахме се аз, Бубу, Чокето и Кольо и те двамата предложиха да идем с тях. Така или иначе мислили да ходят. Мислихме известно време, но възможността беше налице и го решихме! Отиваме!!! Предната седмица резервирах един ван със седем места - като ще е гарга да е хипар. Бяхме 7 човека, така че той ни дойде супер добре. Плана беше следния: след работа се прибирам, Ради е оправила багажа. Качваме го на колата и се събираме при Никито. Чокето идва там с малкия. След това вземаме колата под наем и оставяме нашите коли в гаража. Часа беше около 21 и така потеглихме и се упътихме към изхода на Монреал. Караше Колчо нашия пилот. Излезе на 20-та и тръгна по пътища по които не бях минавал за целия ми престой в Канада. Трафик нямаше много и си пътувахме спокойно. Слушахме музика, говорихме си, а по едно време Дребньо заспа, а на нас ни се приходи до 00 :) Няма как първата бензиностанция е наша... Първо нямаше никой, но чичото се появи. нямахме намерение да зареждаме, защото резервоара ни беше фул,. а чертичката едва беше мръднала. Та огледахме се, но той може би заради Пешо ни пусна и посетихме масово двете нули на бензинаджийницата! Какво да се прави! Нужди!!!
Продължихме, а аз заспах. Спал съм малко след Квебек Сити. Горе долу час и малко след бензиностанцията. Събудих се до един
прекрасен водопад и осъзнах, че Колчо е спрял на някакво островче на магистралата! Тръгна бързо и почти не можах да видя, но все пак в просъница забелязах красотата му! Природата навсякъде е страхотна!

Започна търсене на Мотел, не знам колко беше часа, когато ни казаха на първото място, че няма свободни места... След това спряхме при един неособено учтив мотеладжия, който явно спеше, но не съм му избирал аз професията и можеше да бъде малко по-мил. Както и да е зъбенето му беше възнаградено с това, че ни видя гърбовете бързо бързо. Не, че не беше доволен, защото съня му щеше да продължи. А ние? Ние продължихме по пътя си. Няма как... Времето течеше, а трябваше да намерим и къде да спим... Спирахме на всяко място, но както бяха мотели така на повечето места нямаше жив човек, който дори да питаме дали има свободни места. На един дълъг завой забелязахме нещо средно между бар и ресторант, а от другата му страна имаше мотел. Хмм ша ли да има места или тцъ... Без да проверим нямаше как да разберем. Та аз си сложих лошата физиономия, защото късно вечер по тези места не знаех какво мога да очаквам и с Чокето се упътихме към ресторанта/бар. Първо нахлухме в бара и три глави + барманката едновременно се обърнаха към нас. Усещането граничеше между странно и смешно, зашото се почувствах точно като в някой американски филм на място, където влиза непознат. Чокето пита учтиво за стаи в мотела, докато аз упорито си държах лошата маска на лицето. Женицата зад бара любезно обясни, че трябва да попитаме в ресторанта, което било съседната врата. Отидохме и повторихме операцията. Този път не ударихме на камък. $85 кинта за стая! Ок навихме се! Две съседни стаи. Излязохме въодушевени. Качихме се в колата и преминахме от другата страна на пътя. Дълекогледите успяха да фиксират къде са стаите (дълекогледи, защото аз съм като слепок) и Колчо паркира като шеф диригент. леко на калъч, но това нямаше значение... Умората почна да си казва думата. Влязохме, бързо разпределихме стаите, но преди това вдигнахме порядъчен шум на паркинга докато сваляхме багажа! Сигурно събудихме всички гости на мотела! ;)
Оправихме леглото. Аз мислих да си взема душ, но умората ме нави да си легна мръсен в чистото легло. Ама това е положението...
Видях апаратче за презервативи, доста примитивно и реших да си взема сувенир, но го оставих за следващата сутрин. Часа беше 3:30. Уговорихме ставането за 8:30, защото ни чакаше още път, а не знаехме колкото точно! Съня ме отнесе бързо в неговия свят. Сънувах, китове, задминаващи се коли и много музика...
Музика, която премина в звъненето на телефона на Бубу. Беше 8:30! По дяволите как минава времето! Трябваше да се става. Гъз се вдига, глава не или май обратно беше...не знам, но не беше лесно пробуждане! ;)
Минах през банята, а след това си навлякох панталона, защото умирах от студ. Беше си студено както беше края на август... Август август ама края, при това на север в Канада... Метнахме се на кафетата. Бубу придвидливо беше напълнила един термос. Не че имаше много и за всички, но докато отлепим очите се намери. Чокето скочи до мотела взе още и така решихме проблема :)
Пийнахме си морно кафенцето. Трябваше да тръгваме! Вън времето беше мъгливо, студено и влажно. Стана ни малко тъпо, защото в такова време надали има каквито и да е китове, които да имат желание да се покажат на миналите 500км път ентусиасти. Казахме "ЧАО" на мотела, метнахме се в колата и запрашихме. Колчо караше, а аз имах желанието да наснимам всички красоти покрай, които преминахме, но за съжаление няма как да запечаташ всичко, когато времето ти е ограничено. Така, че със сапуниерките нащракахме колкото можахме и пътуването си течеше. Всъщност му се виждаше края... Видяхме табели "Тадусак - 32км", което си беше обещаващо и невероятно близо на фона на изминатите до момента. Мъглата си ставаше все по-гъста и по-гъста и направо ни разбиваше детските мечти. В крайна сметка достигнахме мястото на срещата с подвижния път 138 - неголям ферибот превозващ колите от единия бряг на другия. Всъщност на опашката от коли след като спряхме видяхме във водата кита. Издиша на няколко пъти и се потопи. Снимахме естествено, но по снимките се вижда само следите от мъглата. Кофти, но важното е, 4е ние го видяхме.
Успяхме да се качим още на първия ферибот, който доплава. Бяхме последна кола в колоната, което ни позволяваше да се оглеждаме като гърмени зайци. Излязохме на палубата и се почувствахме като морски вълци. Яко си беше де, спор няма. В един момент вдигнаха пътя, който ни качи на ферибота, забоботиха двигателите, след това стана нещо и ми идваше да питам Кольо накъде кара, но се оказа, че ферибота е тръгнал. Майтап няма направо сме си морски вълци. Започнахме да щракаме с тез ми ти апарати като обезумели. Беше яко! Жалко, че беше и свърши бързо.
Хайдее акустираме от другата страна. Всяко нещо си има край. Натоварихме се и след като ни дадоха път излязохме на пътя. Малко тъп израз, но точно така си беше. Започнахме да се озъртаме за някакъв мотел или къмпинг. Първото, което забелязахме от рода беше със сравнително доста място за паркиране и с огромна табела всяваща респект "Наблюдение на ЧЕРНИ МЕЧКИ!". Спряхме! Наизлязохме всички да се поразкършим, а Чокето се отправи към рецепцията. След малко се върна и рече, че всичко май било заето или по-скоро, че това е къмпинг само за хора със собствени палатки, каравани и тн...
Всъщност аз пропуснах май да кажа, че крайната точка до която всъщност вече стигнахме се казва Тадусак. Намира се на около 550км североизточно от Монтреал по течението на река Сент Лоурънс. Там през размножителния период на сьомгите навлизат китове от около 12 вида, които се хранят най-доброжелателно с милата рибка сьомга.
Това беше едно лирично обяснително отклонение, но факт беше, че трябва да продължаваме, за да успеем да си намерим място за спане и билети за наблюдателните корабчета. Искрено се надявах да успеем бързо, защото нямах търпение да видя китовете. А Бубу беше най-възторжена от всички е след Пешо разбира се, но то си е нормално! ;)
Продължихме към центъра на Тадусак. Видяхме табелите за къмпинг и се отправихме натам... Пътя минаваше през гориста местност и беше много живописен. Наистина хубаво място за живеене. Стига да имаше работа от която да се прехранваш. Къмпинга се падна вляво от пътя. Доджа плавно отби и спря. Слязохме и огледахме обстановката. Беше красиво място с малки спретнати бунгала. Щеше да бъде приятно да пренощуваме тук. Влязохме в къщичката на която пишеше РЕЦЕПЦИЯ. Чокету започна да бръщолеви на френски с лелята зад прозорчето. Втори удар на камък - жената обясни, че сезона бил много силен и всичко е заето. Късмета нещо не беше на наша страна, но не се отказахме. Освен, че ни каза, че няма места женицата ни препрати към бюрото по туризъм в центъра на Тадусак. Пуснахме се по пътя от там от където дойдохме. Намерихме го лесно. Колчо и ЧОкето се лепнаха на рецепцията да говорят с лелите там, а ние с Бу започнахме да разглеждаме подредените като в музей витрини показващи историята на града. Имаше и много лавици с брошуру, дипляни и рекламки. А аз като прибран обрах по три екземпляра от по-интересните - за нас, за Чокетата и за Данчето и Иван. Хората все пак щяха да си идат до България и трябваше да има доказателствен материал, който да описва пътешествията им. По едно време докато аз правих поредното си опсещение във двете нули на туристическия град, сестра ми връчи телефона на Ради да резервира две свободни стаи, за които споменали лелите в Информационния Туристически Център. Обаждане! Айм сори, бът евритинг ис бизи! Така каза един човечец зад телефона... Лошо! Решихме да минем от другата страна на реката от където дойдохме като не знам защо решихме, че там ще има места... Чокито се измъкна от центъра, след това и Колчо. милите лели им дали адрес, където имало две свободни стаи! УРА! Тръгнахме натам. Спряхме до един частен дом, който беше надиплен така че да посреща гости. Влязохме с надежда. Лъхна ме миризма на готвено и някакви непознати подправки, но като цяло беше уютно. Вътре имаше женица с фанелка с надпис Тадусак на нея. Тя ни изгледа въпросително, а ние й обяснихме от къде ни пращат и за какво. Тя само рече да я последваме да ни покаже стаите. Излезе извън къщата, а аз не видях да има друга врата... И наистина нямаше. Поведе ни към едно мазе и на мен ми изплува образа на хората, които чакат влаковете и пътниците им през лятото с думите "Частни квартири предлагаме"... Слязохме по няколкото стръмни стъпала. Беше мрачно мазе, приспособено за живот. Имаше общо 4 стаички. Точната дума беше наистина стаички, защото беше много малко с по две легла едно малко шкафче, което с голямо въображение можеше да играе ролята на масичка... Огледахме и трите, спогледахме се и излязохме навън под предлог, че трябва да обсъдим видяното. Бяхме единодушни - мизерия, а за парите които искаха за една нощувка си беше безкрайна мизерия. Спогледахме се и отново се настанихме в колата - потегляхме за другия бряг! Надеждата ни беше там. Бяхме първи на СТОП-а до фериботчето. Слязохме и си направихме няколко снимки. Двамата с Ради нямаме много снимки заедно и сега беше момента да използваме да ни снимат заедно :). Поснимаха ни, а ние поснимахме Колету и Чокету. Ванката и Данчето стояха в колата. Пешо нещо и той беше притихнал. Дойде фериботката. Чичака ни упъти къде да се паркираме и след като колата спря окончателно излязохме да се полюбуваме на фиордите. Видяхме, че има горна палуба, на която веднага се покикерихме. Решихме да изпушим по една цигара като почетем древните индианци и техните обичаи с лулите на мира и всички други съпътстващи ритуали. В един момент си дадох сметка, че служителката която работеше на ферибота ни гледа странно и малко втренчено. Споделих с останалите и след не дълго оглеждане установихме, че има накачени табели "Добре дощли в област на непушачи!" Е па добро утро - поне да си бяхте махнали пепелниците! Как да е, слязохме бързо долу и наизгасихме папиросите. В очакване на потеглянето нащракахме още фотографии. Надали пак щяхме някога да дойдем, нека поне ни остане спомена от снимките!

Няма коментари:

Публикуване на коментар