Добре сте ми дошли! Ту би Ор Нот Ту Би ви очаква!

Този блог е все още бебе и все още мисля идеи на къде да го развивам. Може и вие да спомогнете с насоки, а може и просто да се забавлявате като четете разните написани от мен неща :)

Още веднъж добре дошли и ИНДЖОЙ!


Ако все пак моя блог ви се стори много скучен и постен можете да се прехвърлите в блога ByBy's Kingdom, където ви уверявам, че нещата не са никак постни! ;)

Абсолютно всички теми относно Имиграцията в Канада и Квебек местя в отделен блог, който при интерес можете да намерите тук: IMMIGRATION 2 QUEBEC . Ще се радвам да се намерим и там! ;)

9.11.2011 г.

Как текат годините...

Как текат годините...
Вчера се замислих за едно време, защото направих една група във фейса. Група, за да събера всички мои съученици от основното и да може да се организираме до 2015-та да си направим една випускна среща. Попаднаха ми стари снимки и се върнах като с машна на времето бързо и назад. Цъфналите дървета, идващата пролет, мириса на цветя. Всичко като аромати изплува, всичко, което е свързано с училище. Спомних си как точно миришеше на първия етаж, класната стая, невероятния мирис на прясно изпечени кифли с мармалад и рогчета със сирене. Тогава нещата бяха прости, нямаше чужди думи като хамбургери, чийзбургери, хотдог (хоцидоци за множественото число), нямаше кока кола и пиехме сокчета в малки стъклени, симпатични шишички. Нямаше павилиони, в които се правеха мазни бургери. Беше само лавката в училище. Ходихме в междучасията, събирахме стотинки и купувахме всеки различно и след това сменяхме.


Бяха интересни времена, които сега вече ги няма. Сега децата не могат да разберат какво точно безвъзвратно са загубили... Нямахме телефони, по които да ни потърсят родителите ни и да ни питат как ни минава деня. Деня ни минаваше обичайно – отиваш на училище (САМ), връщаш се от училище (САМ), учихме си уроците и после излизахме да играем. Да тогава излизахме да играем по дяволите. Нямаше ги гадните шибани машини наречени компютри. Най-близките игри до компюютърните бяха руските електронни игри с мотиви от Ну погоди – вълка, който трябваше да събира яйца от 4 полога. Голям кеф беше като я превъртяхме  Обичайните ни игри обаче бяха някакви свързани с футбол – правихме си врати от връхните си дрехи, топката обикновено не беше свързана с футбола, но понякога имахме и футболни...те се деляха на „бразилки”, „адидаски”, „кожени” или обикновени. Ритахме до тъмно или докато някъде от терасите не се понесяха гласовете на тези, които са ни създали: „Митеееееееее! Прибирааааай сееее! Ще вечеряме, мамо! Ако искаш после пак ще излезееееееееш!”, „Вескооооооооо?!!? Бързо да се прибиирааааш! Пак не си си оправил стаята!”, „Калоянеее....”... Прибирахме се и обикновено лятно време пак излизахме след вечеря. Тогава си правихме войни с фунийки – или се деляхме на отбори или играехме „всеки за себе си”, което ще рече за незнаещите, че целта е да оцелееш от фунийките на останалите и да нацелиш възможно повече противници. Воювахме с други блокове (за какво – не знам), правихме си разни казуси и си ги разрешавахме, ходихме без разрешение за риба на езерото Вая при положение, че ни беше изключително забранено . Както обаче всички знаят всяко забранено нещо беше сладко, колкото по-трудно се постигаше толкова по-сладко беше... Сега почти всичко е разрешено на младежите, а и те изобщо идея си нямат за това, което трябва да търсят... Уви!!!
Спомените ме връщат и в тихото село Факия. Баба и дядо бяха учители в интерната там. Всъщност дядо ми беше директор на интерната. Там имаше много тъжни деца. Деца изоставени от родителите, деца сираци, деца отхвърлени от обществото. Дядо се беше заел с всички тях. Може би нямаше времето за нас, но аз съм доволен, че всички тези деца казват днес за него, че са негови деца. От там напират случки и случки...толкова, че може би трябва да седна да напиша книга и за баба и за дядо, и за цялото безгрижно детство, което имах на село. Факия се намира на югозапад от Грудово/днешен Средец. Тогава беше затворена зона и там се ходеше с открит лист. Аз не ходих с открит лист, а с автобус , но на големите определено им трябваше открит лист. Това беше документ издаден от МВР, че можеш да влезеш в ограничената зона. Преди около две години на път от Бургас за Елхово нещо ме дръпна, че искам да го видя това село...пак. И Ради ми каза: „За никъде не бързаме! Отбий и да отидем.” Дадох мигач и завих рязко. Не знаех какво ще заваря там и малко ме беше страх. Страх от това дали няма да си видя детството смачкано и изрисувано с графити. Бавно се спускахме надолу, а сърцето ми ускоряваше ритъма си. Толкова лета бях прекарал там... Пежото бавно се заклати по надупчените улици.
Същото!
Всичко беше същото! Бавно минах покрай ХОРЕМАГ-а, сега беше леко модернизиран магазин с рекламна табела на Кока Кола, но всичко беше същото. Площада, къщите, дърветата бяха по-големи от това, което помня, но е факт, че завих натам 25 години по-късно та тези дървета, които помнех са имали времето да порастнат. Минах на ниска предавка и леко натиснах спирачките. Моста! Моя мост! Моста от който започна рибарската ми кариера, ако мога така да я нарека. Моста от който започнах да хвърлям с гола корда, моста до който се учих да замятам, моста до който се раждаха толкова небивали идеи, моста до който ловях белевици, клен и кротушки на хляб. Моста...
Колата бавно премина и завих надясно. Още виждах реката отдясно, пресъхнала както всяко лято, но с вирове точно там, където ги помних. Наближихме къщата, където Баба и Дядо живееха... Доста занемарена и...някак тъжна. Тъжна без Мечо на двора, тъжна без Баба в градината, тъжна без мен...
Обърнах и спрях. На двора имаше една жена седнала на стълбичките. Поздравих, а тя ме изгледа с леко учуден и стреснат поглед, имайки се предвид габаритите ми и визията ми това беше нормална реакция на човек, който не ме познава. След поздрава останах безмълвен за няколко секунди, а тя ме гледаше въпросително. Казах й кой съм, казах й чий внук съм. Оказа се, че познава и баба и дядо. Стана ми мило, че ги помнят още и се изказват толкова топло хората. Погледах още малко къщата и казах на Ради да се качваме. Пожелахме добър ден на жената и потеглихме. Отново покрай Моста и по него. Преди да се измъкна от селото свих вдясно и се качихме по сериозно разнебитената улица до Интерната. Слязох и се загледах. Училището беше видимо подържано... Може би така както го остави дядо, а може би малко по-занемарено. Дръвчетата не бяха варосани. Дядо държеше дръвчетата да са варосани! И те бяха! Добри Гунов и Мария Добрева...това са БАБА и ДЯДО. Дядо вече го няма, а толкова неща искам да му кажа сега... Не че не му ги казвам, но не чувам отговире от които имам нужда. Нпаравих няколко крачки към оградата. Ради слезе и ме прегърна. Бавно влязох в двора на Училището. Което май вече не беше училище, а така и не питах дали има деца, които да учат там. Двама мъже чоплиха нещо. Доближих ги бавно, те спряха работа още докато бях на дистанция и се загледаха в нас. Поздравих и се представих: Аз съм внука на Добри Гунов и Мария Добрева. Това беше като парола. Парола, която ги накара да говорят, а до тогава мълчливо си чоплиха. Не слушах приказките им, а вниквах в смисъла, а смисъла беше, че всички след толкова години помнеха и Баба и Дядо. Хвърлих последен поглед, зададох няколко въпроса и пожелах приятен ден. Тръгнах бавно към колата, но усещах два чифта очи вперени в гърба ми. Пуснах колата по енерция с крак на спирачката и гледах...и попивах.
Завих бавно, хвърлих последен поглед и ускорих.
Не знам дали някога пак ще отида там, но знам, че там в това село минаха години от живота ми, за които съм благодарен на всички, които са ми дали възможността да ги изживея.
Пожелавам на всички деца да имат възможността да изпитат поне процент от това, което изпитвахме ние. Да имат възможността да вземат поне частица от това, което имахме ние...
Без компютри!
Без телефони!
Без други досадни джаджи...

Няма коментари:

Публикуване на коментар